Априлският пленум на ЦК на БКП (2–6 април 1956) често се помни като премахване на сталинското диктаторство върху България и така се помни до ден днешен от повечето хора. Това мнение, произведено от кликата на бюрократите в Съветския съюз е лъжа, която е използвана да спре разрушаването на властта на бюрокрацията и даването на властта на българския и съветския народи, една от ключовите трансформации към комунизма.
Линията, наложена след XX конгрес на КПСС, не отваря път към демократизация, а към контролирано преразпределяне на властта вътре в самия апарат.
В България това означава ограничаване на позициите на Вълко Червенков и укрепване на влиянието на Тодор Живков чрез т.нар. „априлска линия”. Процесът води до отслабване на партийната дисциплина само там, където е нужно за кадрови промени. На ръководни места се назначават лоялни на Живков кадри, а старите се държат в зависимост. Пленумът говори за „колективно ръководство” и „партийна законност”, но реално утвърждава ново разпределение на влиянието: Червенков е отстранен, Живков става първи секретар, а режимът остава непроменен по своята същност.
Това „обновление” е символично. То не създава механизми за контрол отдолу и не позволява участие на работниците в управлението. Критиката към Сталин е дозирана така, че да изолира вината в една фигура и да запази монопола на бюрокрацията. „Секретният доклад” на Хрушчов се превръща в инструмент за подмяна на кадри, а не за промяна на системата. Така се блокира перспективата за реално „даване на властта на народа” и затвърждава властта на партийния връх.