Агресията от 3-ти януари срещу Боливарска Република Венецуела не е инцидент, не е временна криза, не е резултат от бюрокрация, грешки или „лошо управление”. Тя е съзнателна, целенасочена и дългосрочна империалистическа операция, лабораторно изработена и систематично прилагана срещу всеки народ, който отказва да предаде своята държава, своите ресурси, своето достойнство и бъдеще в ръцете на капитала и транснационалните интереси.
От времето на Уго Чавес до управлението на Николас Мадуро Боливарската революция е непростим грях в очите на онези сили, които искат светът да бъде разделен на “патриций” и “плебей”. Държавният суверенитет над петрола, социалното преразпределение, народното участие, комуналната власт, стремежът към икономическа независимост и отказът от подчинение-именно те са причината Венецуела да бъде превърната в мишена. Не „авторитаризмът”, не „демокрацията”, не клишетата за „човешки права”, употребявани избирателно и цинично, а фактът, че един народ се осмели да каже „не”.
И затова години наред над Венецуела се стоварват преврати, санкции, икономическо задушаване, саботажи, международна изолация, опити за военно сплашване и политическа дестабилизация. Тази агресия не е разпиляна, тя е системна. Тя е част от същата историческа логика, която удави Парижката комуна в кръв, която разкъса Чили, която превърна Ирак и Либия в руини, която днес унищожава цели народи в името на печалбата и геополитическата дисциплина. Когато империализмът не може да купи властта, той заплашва. Когато не може да сплаши, той унищожава.
Отвличането и атаките срещу президента Николас Мадуро не са изолирани събития, а логично продължение на тази война. Това е посланието на империалистическите центрове: „няма да ви позволим друг път”. Затова целта не е диалог, не е компромис, не е демокрация. Целта е пример, назидание към всички държави, които дръзнат да защитят собствените си ресурси и собствената си политическа линия.
Боливарската революция, разбира се, е срещала критикинякои искрени, други градивни, трети злонамерени. Но над всичко тя е реална. Реална алтернатива на логиката, според която Латинска Америка трябва вечно да бъде „заден двор”, лаборатория за чужди експерименти и резервоар от евтина работна ръка. Комуните, социалните мисии, народната организация, връзката между въоръжените сили и народа, това е онова, което империализмът иска да унищожи. Защото там, където народът започне да управлява сам, капиталът губи контрол. Там, където бедните престават да бъдат статистика, се разклаща цялата архитектура на подчинението.
Затова бойните действия срещу Венецуела са агресия срещу идеята за друг свят. Срещу убеждението, че народите могат да бъдат суверенни, че богатствата на страната могат да служат на мнозинството, а не на корпорациите. Тази война цели не просто смяна на правителство, а разрушаване на надеждата, деморализиране на обществата, унищожаване на примера.
Да се поставя под въпрос подкрепата за Венецуела „заради нейните противоречия” в момент на открита агресия означава фактическа подкрепа за агресора. Историята е безмилостна към подобни „неутралитети”. Когато обсаденият град е под удар, задачата на тези, които вярват в свободата и социалната справедливост, не е да броят несъвършенствата на защитниците, а да заемат страна. А страната е ясна.
Венецуела днес не защитава само собствената си територия. Тя защитава правото на народите да избират пътя си без санкции, икономически диктат и външен натиск. Тя защитава паметта на латиноамериканските борби - от Боливар и Сан Мартин до Чавес и народните движения на нашето време. Както Палестина, така и Венецуела показват, че империализмът не е непобедим, когато народът е организиран, когато колективната памет е жива, когато страхът е изместен от решимостта да се отстоява достойнството.
Николас Мадуро не е „проблемът” - той е препятствието. Препятствието пред връщането към колониален статус, пред разграбването на ресурсите, пред трансформацията на държавата в придатък на чужди интереси. Затова срещу него се използват методи, които нямат нищо общо с демокрацията - опити за преврати, международно делегитимиране, физически заплахи.
Боливарската революция доказа, че народът може да се организира, да управлява, да изгражда свои структури на солидарност и взаимопомощ. Че комуните и социалните мисии не са утопия, а реални механизми за участие и социална защита. Че обществото може да съществува извън догмата на „невидимия пазар”, който носи само бедност, експлоатация и войни.
Нашият отговор не може да бъде умерен. Не може да бъде бюрократичен, дистанциран или „балансиран” в момент, когато цели народи са поставени под обсада. Нашият отговор трябва да бъде ясен, солидарен, решителен и организиран.
Венецуела има право да се защитава. Боливарската революция има право да живее и да се развива. Народът има право да решава съдбата си: без санкции, бомби, ултиматуми и външни диктовки!
Да живее Боливарската революция! Историята принадлежи на народите, които се борят и които отказват да коленичат!