1918: гласът на фронта – защо избухна войнишкото въстание
Раната от Междусъюзническата война още съвсем прясна, българите биваме завлечени в поредния конфликт, чужд за нашите интереси - Първата Световна Война. Стоновете на десетките хиляди убити български войници, на безсмислената касапница която била миналогодишната война, тътнели безпокойно в главите на мобилизираните мъже.
Още по време на въоръжаването, войници от 27 Чепински полк се вдигат на бунт. Войниците, начело със социалиста Иван Тепавичаров, започнали по средата на нощта да събуждат побратимите си и да викат: „Ставайте бе, братчета, взимайте пушките! Нас пак ни водят на война! Да обезоръжим началниците, да отидем в София и свалим правителството, за да не допуснем нова касапница!“
Макар и зрелищен, бунта бил неуспешен, и на сутринта Тепавичаров бил хванат и, без съдебно дело, присъда или каквито и да били следи от правосъдие, бил застрелян на място от командира на полка. Подобна съдба споделили 17 други войници, завързани за колове и простреляни в близкото поле.
Такава била предвидена да бъде орисията на всеки, осмеляващ се да се бунтува срещу решението на българския политически елит, като още в 1915г. Главната квартира, с помощта на радославистката камара в Народното Събрание, обявява че за всяко войнишко престъпление наказанието било едно – смърт. Това строго противоречи на известната представа, че нашите войници, и цялостно целият ни народ, тръгнали напълно доброволно на война през 1915. Този кървав закон не оставял на фронтоваците особен избор – остани покорен или умри.
Обстоятелствата се влошили с развитието на войната. Не само войниците, които често не били снабдявани с продоволствие или дрехи, но и невоюващите в тила, обикновените хора в градовете, оставали с оскъдно количество храна. В някои населени места не било необикновено на всеки няколко дена да се пропуска раздаването на наряд. Това довело до общонародно недоволство, и приблизително 240 женски бунта, с участието на около 70 000 жени избухнали из цялата страна. Гневни тълпи, счупени прозорци и разпалени речи - било очевидно, че войниците не били единствените потърпевши в този конфликт.
Въпреки смъртното наказание 2, 5, 8, 9, 21, 28, 36, 44 и 81 полк се бунтували по време на военните действия, като за бунта на 28 пехотен полк е останала книга, написана от един негов участник*. Естествено заради тези си действия стотици млади мъже губят животите си.
Наистина ли може да се нарече, тогава, Войнишкото въстание през 1918 единичен инцидент? Нима като цялата страна негодува, и безброй младежи хвърлят на сигурна смърт животите си с плахата надежда, че тази общонародна кланица може да се спре, това въстание не може да се нарече естественото развитие на една измъчена работна класа?
След окопните борби и последващия пробив на съглашенските войници при Добро Поле на 15 септември, 30 000 български войници отказват да продължат сражението и се насочват към сърцевината на държавата. Пристигат до Кюстендил и арестуват Главният армейски щаб, а на 27 септември пристигат в Радомир и заедно с Райко Даскалов и Александър Стамболийски, които били пратени да разубедят въстаниците, но и които впоследствие променят становищата си, обявили България за равна и свободна република.
Тяхната следваща цел била София, където възнамерявали да премахнат тогавашната власт и да учредят новосъздадената Радомирска република. 10 000 радомирци се отправят към София. След неуспешен опит за преговор от страна на правителството, започват брой стълкновения и макар успешното превземане на Княжево, артилерийското превъзходство на правителствените сили се оказва решаващо. 400 били радомирските жертви, а останалите биват заловени.
На 2 октомври е върнат в ръцете на монархията град Радомир, с което се обозначава окончателния край на въстанието, а няколко месеца по-късно войната приключва, връщайки у дома покрусените войници.
Бунтовете на деветте полка, женските протести и смъртите на въстаниците, не само радомирците но и всички посмели да не желаят гибел за интересите на българската и немска политическа класа – всички тези събития разбулват покрова на слепия патриотизъм, който е постлан върху целия български фронт през Първата световна война. Тези саможертви са едно ценно достояние, напомнящо ни историята на нашето отчуждено и в случаи нечовечно държавно управление. Управление, което не намира нищо порочно в това да праща народа си в глад и мизерия, стига това да благоприятства на тях самите.
Призовавам те читателю:
Помни майките и децата, оставени без съпрузи и бащи заради войната. Помни техния глад и техните протестни викове. Помни мъката на всеки един човек, загубил живота си заради онзи, който клати дърветата. Заради онзи, който вижда във всеки човек не душа и живот, а пари и облага.
Помни бунтовниците, помни идеалите заради които те дадоха живота си, помни и тези от тях за които учебниците и управниците ни мълчат, защото тяхната саможертва е също толкова скъпа, колкото тази на Васил Левски, Хаджи Димитър или Христо Ботев.
Помни Радомир.
Бунтът в 28 пехотен полк Записки на един редник от Първата световна война през 1914-1918 г. Христо Халачев